Десет столчета и десет чифта очи, вперени в главния герой. Това може да значи само едно. Куклен театър. Драматизацията е едно от най-любимите забавления за малчуганите. Куклите оживяват, лее се музика, някой гони зайчето, друг търси дядовата ръкавичка, а трети говори със златната рибка. Няма я скуката. Децата са затаили дъх, сякаш не попречат на Мечо да се изкатери по дървото и да пъхне лапа лакомо в хралупата с мед. Всички са някъде там на сцената, съпреживяват. Приказката е към своя край. Някой се обръща към Мечето и му казва финални думи: „Браво Мечо, браво Пух! Ти спаси цялата гора!” Актьорите се покланят и се скриват зад завесата. Децата ръкопляскат и с нескрит възторг питат кога ще е следващото представление. Поглеждам към десетото столче. Нещо не е наред. Детето е отскоро в групата. Седи тъжно, усмивката му я няма. Приближавам. Питам с поглед.
„Не искам повече да бъда дете… Искам да съм Мечо Пух! …”
„Защо искаш да си Мечо Пух?”
„Защото Мечо получи „браво”!
„А на теб никой ли не ти казва браво?”
„Не… никога.”
„А мама и тати?”
„Не… те само ми се карат! …”
Местя поглед към сцената… там още стои Мечето. Похвалено!
Идва ми да изсипя цял кош с „браво-та” в детските ръчички. Но не мога. Дали ще стигне, за да запълни дупката? Похвалата е добър материал. Градивен. Ако го няма положен в основата на детството, дали един ден детската увереност „аз мога” , няма да се катурне?
* * *
Парченца уморена тишина се смесват с търкулнати капачета от лепило и детски ножички. Тихо е. Щурчетата са си тръгнали с нарисувани пръстчета. И с мечти. Въздухът е напоен с творчество и смях. Играчките се усмихват, защото ги е докосвало щастливо дете.
Усещам се как шептя: „чудесно; красиво е; браво; точно така!”
Стаята е празна, но похвалата още пари на устните ми. Произнасям я щедро, с увереност. Поощрявам цял ден. Не „пресолявам” с насърчение. Дозирам добрата дума, за да вдъхна увереност. Защото да похвалиш е важно, да оцениш е красиво, да забележиш е насърчително. Похвалата е като сутрешна закуска. Дава сили, услажда, дава път за красиви идеи. Похвалата носи спокойствие у детето и арестува страха от провал. Непохваленото дете е като прекършено цвете. Една усмивка може да окрили детето да скочи повече, да изреже по-точно, да изкаже правилно. Бъдете фабрика за усмивки, насърчения и стимули. Вкусът на обидата се помни дълго. Нека в детското сърце се настани сладкото усещане за топлота, добра дума и приемане. Тогава никой няма да иска да бъде мече, вместо дете.
Браво Мечо, браво Пух, браво, дете мило!
Очаквам с нетърпение утрешния ден. Децата отново ще творят красота.
Аз ще бъда там, за да им кажа…
Кажете го и вие!
