Остър скалпел. Нож или ножица. Въпрос на лекарски подход. Хладни оръжия в ролята на посредници.Или главни герои в най-прекрасното човешко преживяване – раждането. Последната обща глътка въздух се търкулва през пъпната връв, нашепвайки „довиждане” след девет месеца съжителство. Генерална репетиция за истинския живот. Там вътре, в защита и изобилие от любов. Прекрасно. В следващия миг острието прерязва връзката и следва първата глътка въздух, по- дълбока, режеща и мощна и… то е тук, на бял свят. Посрещаме го с „Добре дошло, мъниче!” То е объркано и уплашено от новия свят, но и пълно с живот. Поздравява на свой ред света с бебешко „ура”. Движим се по протокол. Следва лична аудиенция с мама. Нежен допир, целувка, леко полюшване и глас. Успокоителен познат глас на обич и грижа. И сблъсък на щастия. Майката прегръща своята рожба. Рожбата се сгушва в любовта. Помните ли вкуса на този миг?
После всичко се завърта. И започваме да броим …1,2,…8..,24… Колекцията ни от щастливи мигове расте. Губим бройката. Щастие прелива от семсйния албум, наднича от детските рисунки по тапетите,струи от първите разкривени пластелинени човечета. Идва на талази. Ако сме мъдри – само ще гребем, гребем, за да ни стигне до дълбоки старини. Ако сме мъдри…..
Ожулени колене, скъсани копчета, изтерзан поглед на преследвач. Ръка с посинели от стискане кокалчета. Кепче за хващане, безшумни ботуши….. Мислите, че описвам дете? Не! Така изглеждаме ние,възрастните. В преследване на щастието.
На милиметри от целта сме. Не дишаме. Щастието е кацнало нежно на прозореца. Никога не е било толкова близо…..Сега!
Моментът да го уловим и затворим завинаги в буркан е настъпил. С ловна страст вдигаме ръка и… Наше е! Цяло, целеничко. То пърха кротичко в буркана и чака да види какво ще го правим.
А ние имаме дългосрочни планове за това какво ще „правим” със щастието.
Едни го затварят в трезор, за да го защитят от терористи. Други го слагат в градината, за да го виждат съседите ( и да завиждат). Други го съзерцават пет минути, а в останалото време позатриват стените на буркана, повтаряйки блажено: ”хванах те най-сетне!”.
Ето в такива епични битки минава животът в преследване на щастието. Нито следите от изпотяване,нито унизителната поза ”по корем” в храстите, докато дебнем дезертьора щастие могат да ни отклонят от вечното преследване. Бягаме след него на почивки, последователно, стратегически и принципно. Бягаме самоотвержено и на всяка цена.
Защото и то бяга, шмугва се, прави си шеги с търпението ни.
Че каква ни е работата? Нима това да уловим щастието и да го складираме за идните поколения не е цел номер едно?
Има и такива, които нямат щастие. Но не се вайкат.Не плачат.Намират материал.Създават щастие. И после го раздават безплатно. За такива хора светът е сцена, катедра, подиум, платно, болнично легло. И те творят ден и нощ. Произвеждат щастие. Самите те се превръщат в склад за щастие. Лепят етикет: „NOT FOR SALE” и го пращат до всички точки на планетата. Щедро, с тройна мяра. За да запалят и други да споделят от ценния ресурс.
г-жа Теодора
