Тя е от хората с харизма, които веднага те грабват и оставят трайна следа в сърцето и съзнанието ти, зареждат те с оптимизъм и с желание за добротворство. Бързо се превръща във всеобща любимка. Получава й се естествено, непринудено. Може би, защото самата тя е слънчева усмивка, непресъхващ извор на вяра, пазителка на вечните ценности и малка вселена от дарби и таланти. Подобно на библейската героиня Девора, чието име носи, тя умее да вдъхновява хората около себе си.
Макар неодтавна да прекрачи от тийнейджърството в света на възрастните, впечатлява с неприсъщата за възрастта си мъдрост и целеустременост. 20 години са си сериозна възраст в нейните представи. Тъкмо време за равносметка и протягане към нови цели. Обръщайки се назад, оценява досегашния си живот като изключително пъстър на емоции, нови приятелства, концерти, пътешествия, научени уроци… „Обичам да мечтая безгранично!“, споделя Девора. Двете й прицелни точки са Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, в която учи и „Дворецът на щастливите хора“, в чийто двигател се е превърнала. Мечтае още да се развие като истински творец в сферата на музиката и танците. „Сигурна съм, че ще се получат нещата, стига човек да е упорит и приоритетно да си поставя задачите, които трябва да свърши“, казва тя. Оставя, разбира се, и място за изненади: „Сигурна съм, че ще се случат много неща, които не очаквам. Но това е хубавото на живота и на целия път, който човек извървява.“
Девора не попада в общите калъпи, в които удобно се поместват много от връстниците й. Не се страхува да бъде различна, готова е да жертва година от живота си, за да се посвети на проекта „Дворецът на щастливите хора“ и така да подкрепи родителите си.
„Помня миналата година, когато моите връстници и приятели трябваше да вземат важното решение къде ще кандидатстват. Всички бяха толкова паниксьосани, половината не знаеха какво искат. Да не кажа, че огромна част кандидатстваха просто, защото трябва да кандидатстват или защото мама каза така. Много исках да избягам от това мислене. Казах си: защо да бързам, защо да кандидатствам някъде, където ще си загубя времето и в един момент ще осъзная, че това изобщо не е моето нещо. Много от приятелите ми не ме разбираха, казваха ми: „Ако една година не учиш, ще изгубиш инерция и ще си кажех хайде още една година, и още една“. Наистина има хора, които отлагат цял живот и не записват висше образование, защото животът, работата ги грабва. Но аз бях сигурна в себе си, защото се познавам и знам, че когато искам нещо, просто го правя. Това съвпадна с периода, в който започнахме да изграждаме културно-образователен център „Дворецът на щастливите хора“. Огромна крачка, която трябваше да направим. Моята отговорност като дъщеря ме накара да бъда в основата на цялото това нещо и да дам 100 % от себе си. Изобщо не съжалявам. Тази година мина като един миг. За една година се срещнах с толкова много хора, научих толкова много неща.“ 
Да бъде по-организирана и да си поставя правилните приоритети са едни от най-важните уроци, които Девора е научила през тази година. На времето, посветено на развитието на „Дворец на щастливите хора“, не гледа като на работа. „Не възприемам думата работа в моя случай, макар че от сутрин до вечер върша различни неща. Винаги съм искала мястото, на което работя, да ме предизвиква да се развивам, да се променям като личност. Дори да се изморявам физически, но душевно и емоционално да съм заредена. Щастлива съм, че съм го открила за себе си“, споделя тя.
Животът на Девора се е слял изцяло с музиката. „Тя е начинът да изразя себе си, да излея цялата емоция в акорда, в хармонията, в музиката“. Свири от 6-годишна на пиано, а след 8-ми клас решава да кандидатства в Музикалното училище. Оказва се, че има свободни места само в класа по арфа. Освен това трябва да се подготви за изпита само за два месеца и половина, докато останалите деца се готвят година и половина. Това обаче не я смущава, а се впуска в предизвикателството, защото е убедена, че там е нейното място. И успява. „В началото ми беше много трудно. Не бях хващала арфа, а тя е със седем педала, 47 сутрини и 2 метра висока“, припомня си слънчевото момиче. Обучението й завършва с грандиозен концерт в голямата зала на Музикалното училище, на който присъстват над 200 гости. Сценарият е дело на майка й, Жани Ковачева, а водещи са брат й Ангел и по-малката й сестра Милост. 
Девора свири на пиано и арфа, пее и танцува с групата си по модерни и хип хоп танци. В Музикалната академия е решила да се развива в областта на хоровото дирижиране, а заради работата си с децата в Двореца като втора специалност е избрала педагогиката. Досега има зад гърба си няколко сериозни концертни изяви. Участвала е в майсторските класове на виртуозната арфистка Сузана Клинчарова, професор в Парижката консерватория. Свири също в зала „България“ с голям симфоничен оркестър и 50 души хор под диригентството на Пол Риджуей. Изявявала се е също на сцената на Варненската опера, а със семейството си правят Рождествен концерт в залата на „Дворец на щастливите хора“. Другата й страст от малка са танците.
„Помня, че бях много малка и се гледах в едно огледало как танцувам. Помня и как виждах в отражението вратата леко да се отваря и майка ми и брат ми да надничат и да ми се радват – разказва за прохождането си в танца Девора. – Много обичах да танцувам и започнах да развивам тази си страна. Записах се на един лагер „Царски деца“, където 5 дни има много интензивни репетиции, а в останалите 5 дни правим турове из страната и изнасяме концерти. Посещаваме домове за възрастни и за деца сираци, за да им занесем надежда и вяра. Това е време, в което забравяш собствените си желания и служиш на хората. Няма по-хубаво нещо. Преди 4 години започнахме „Училището по изкуства“ и имаше много дечица, които искаха да учат модерни и хип хоп танци. 
Майка ми търсеше танцьори, но в един момент се обърна към мен и каза: „Деви, ти ще ги водиш“. Тогава бях само на 16 г., не знам как изобщо се съгласих да го направя. В групата ми се включиха 18 момичета, които бяха много щастливи. Питах се защо толкова много ме харесват, получавах от тях много цветя, подаръци, целувки, прегръдки. Родителите непрекъснато ми казваха, че децата им ме обожават и съм пример за тях. Осъзнах, че възрастта ми беше много близка до тяхната и бях част от тях. Вече четвърта година водя тези танци и групата нарасна до 25 деца. Събираме са за час и 15 минути. В първите десет минути винаги сядаме в кръг на земята, черпим се с различни лакомства и си приказваме. Аз го наричам време за „добри дела“, в което всеки може да сподели какво му тежи, какво добро е направил за някого. Насърчаваме се взаимно. Следва луда тренировка, след която децата са изтощени. Всеки месец една от тренировките се нарича „Вдъхновителен час“. 
Например, приготвяме си заедно плодова салата, здравословна пица или нещо друго. След това отиваме в мултимедийната зала, където им пускам плейлиста с различни видове танци, групи, танцувални шоу програми, които ги вдъхновяват. Направихме си също пижамено парти. Събираме се вечерта, всеки естествено си слага пижамата, правим си прически, грим. После си пускаме музика и следват няколко часа луди танци, замеряне с възглавници. Има вечеря, която е подготвена и сериозна част, в която си говорим. Например, една от темите ни беше: „Какви са моите мечти?“. Всеки имаше време да си помисли и да запише мечтите си. След това се събрахме в по-голямата зала, където насядахме на едни килимчета и те споделяха мечтите си, защо смятат, че би могла да се сбъдне една мечта, има ли такава, която не са написали, защото са се отказали от нея. Много е ценно да видиш, едни уж малки деца, как разсъждават. Получава се интересна дискусия. После ядохме домашна бисквитена торта, четохме си приказки и така до ранните зори.“
Като танцьор Девора участва в мюзикъла „Йоан-синът на гърма“, който е под режисурата на Антон Радославов. Спектакълът се радва на невероятен успех и две години не слиза от сцената на театър „София“. За да усъвършенства танцовите си умения, тя заминава на лагер в Хелзинки, където с 200 младежи от цял свят има възможност да посещава различни уъркшопи. „Преподавателите са от различни държави и са много ерудирани специалисти в областта си. Аз се записах на модерни и лирикъл джаз танци. Лирикъл танци означава, да представиш текста на песента чрез движения“, обяснява Девора.
На въпроса ми: Какво е за нея семейството?, тя отговаря така:
„Това е от този тип въпроси, на които не знаеш как да отговориш, защото каквото и да кажеш, ще бъде малко. Сърцето ми е пълно с любов към семейството ми. Това са хора, които са ме водили, поставяли са ме в определени ситуации, за да ме изпитат, за да ме изградят като личност. Благодарна съм им за това, което съм в момента. Има много хора на моята възраст, които нямат цели, нямат призив в живота, нямат ясното съзнание кои са, а е много важно да знаят какви са дарбите и талантите им, в каква посока да ги насочат. Всичко това идва от семейството. Благодарна съм на Бог, че ме е дарил с толкова много дарби и таланти и съм щастлива, че родителите ми ме водиха с много любов. Те са най-добрите ми приятели. С баща ми излизаме заедно на разходка, звъня му и му казвам: „Тате, много ми е тъпо, хайде да излезем и да ядем сладолед, да отидем на кино“. Много е ценно. Когато искам да чуя някого, звъня на майка ми, защото е човекът, на когото мога да кажа абсолютно всичко. Щастлива съм, че те са моите родители и че ми дават много любов.“ 
За младото момиче истинско богатство са и приятелите. Обича да им прави изненади и да им доставя радост. „Много по-блажено е да даваш, отколкото да получаваш. Това е нещо, което наистина много обичам да правя и с него са ме запомнили много от моите приятели – с пуснати бележчици или с шоколадче в панделка.“, споделя тя. Смята за огромната привилегия да има близки приятели. „Много мои познати от училище, които имат различни разбирания за живота от моите, са ми споделяли с плач на сърцето, че няма с кого да споделят. А аз съм богата, защото има 4-5 момичета, с които винаги мога да се чуя. Някои са извън България, но винаги когато има нужда се чуваме, споделяме, водим сериозни разговори, не просто празни приказки. Нямам време за това. С една дума – благословена съм във всяко едно нещо и съм много щастлива.“
Централно място в живота й имат вярата и църквата. Това отново е път, по който са я повели родителите й. „В дълбините на сърцето ми е хвалението и желанието чрез музика, песен или танц да изразя любовта си към Бог и признанието за това, което Той ми е дал. Защото нямаше да имам тези родители, тези приятели, тези дарби и таланти, работата, университета, ако не беше Бог вътре в мен. Целият Му план е бил отдавна написан! Ако за тези 20 години е написал такъв план за живота ми, просто не ми се мисли занапред какво е предвидил! В очакване съм. Църквата е много голяма част от живота ми. Всяка неделя съм там. Много обичам да служа на хората, да помагам. За мен е много ценна вярата, която имам. Ако не беше тя, дори не искам да си помислям какъв би бил животът ми.“
Девора се определя като патриот. Това е причината, поради която е избрала да остане в България. „Била съм в Лондон, в Копенхаген, в Гърция, Германия. В Америка с баща ми посетихме Холивуд, Лос Анджелис, Ню Йорк, Тексас. Уникални места. Всеки ден правех различно нещо, срещах се с различни хора. Самолети, пътуване – все любими неща. Но знаеш къде ти е сърцето. Ако щеш пет Америки ми дай, не ми стига, не ме удовлетворява истински. Не го казвам емоционално, защото мама и тате са в България. Аз съм такъв човек, че колкото и да съм емоционална и да се привързвам, ако трябва да живея на друго място, ще проявя твърдост и ще го направя. Но не е това. Знам, че имам призив тук, в България. Омръзна ми от хора, които постоянно се опитват да заразяват останалите с техния негативизъм. Искам да бъда тази, която ще стане и ще каже: „Вижте какви неща се случват! Вижте какво правим със социалните проекти! Вижте как се обърна животът на тези хора! Вижте как тези деца израстват!“ Искам да покажа хубавите неща, които също са част от живота ни. Не съм сама. Имам зад гърба си и родителите си, и най-близките хора, с които сме в една лодка. Сигурна съм, че всеки трябва го усети сам. Някои заминават, аз не искам да ги виня. Не мисля, че ако тук не ми се получава, ще успея в друга държава. Да бягаш от проблема, няма никакъв смисъл! Предизвикателствата са ми любими!“, категорична е Девора.
