Слънчевият лъч се прокрадна между клоните на дървото и ме озари. Не мога да го уловя в дланта си, но мога да му намигна. А като намигам, неволно се усмихвам. И така със сигурност изглеждам по-добре. Остава да бъда и щастлива… Затова ще посегна към боите и ще си нарисувам нещо…Какво по-точно, не знам… Ще се оформи – важното е да започна.
И така… Цветните бои ме развеселяват. Имам избор кои да използвам. От мен зависи.
Една от любимите ми игри е да вървя по улицата и да определям „цвета“ на всеки човек. Интересно как всеки един си има „цвят“. Лесно се вижда!
Има едни такива … безлични – от тях нищо не зависи. Те повтарят чужди мисли – нямат свои. Мрънкат, без да знаят защо. Те никога никого не биха могли да насърчат. Никой не би забелязал, ако някой ден изчезнат. Те са „тъмнокафяви“ или… „тъмнозелени“ – все едно:)
Е, тези дето пишат историята и знаят, че принадлежат на „вечното“,“красивото“ – те са някак си пълни с живителен сок. Окъпани в слънце и надежда. Ясно е, че са оранжеви, жълти, весели… Тези хора оставят следа след себе си. Липсват. Обичат и са обичани:)
Това, което рисувам, със сигурност е с шарено чувство…
Мисля си… вместо да определям хората в тази моя игра, защо да не взема да потопя четката и сама да ги оцветявам? Има начин, с който мога да им повлияя, да избягам от „тъмнокафявото“, „тъмнозеленото“, „сивото“ …
Разбирам. Ще оцветя себе си. Ще си поиграя с цветовете на дъгата и ще имам мисли, чувства и мечти – цветни, шарени и слънчеви!
Ще оцветя себе си! (:
Жани Ковачева
